Поезия

[pe60]

Не навреме

В парка - хлад и черни вейки.
Може би ще заръми.
Но зелените скамейки
и сега не са сами.

Двойки шепнат си заети,
сгушени, но не от хлад...
Кой ти гледа студовете,
щом обичаш, щом си млад?

И какво, че няма птички,
топъл вятър и луна?
За любов добри са всички
календарни времена.

Само двама не навреме
дирят в тоя час места -
гледат прави, гледат неми
малък син и стар баща.

Кой ли в кътчето заето
свойто място би им дал?
Подранило е синчето.
Таткото е закъснял.

Веселин Ханчев

[boris037]

Пръстен



За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,

на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.




В.Ханчев

[fred]

АВГУСТ

С прах в душата и прах по нозете,
с непоносимото слънце на рамото
аз съм тръгнал да стигна морето,
но от години седя върху камъка.

И в тръбата на зноя заслушан,
за бездомната моя покъщнина
дом строя върху старата суша -
няма отиване, няма завръщане.

С есента ще угаснат тревите,
ще протегне свойто мълчание пътя -
пак ли в мен като зебри ще скитат
огнищата чужди, прозорците жълти.

Тухла по тухла - цял ден ще блъскам
и плодове ще посаждам над бурена.
Нека друг вместо мене да лъска
тезгяха на младостта ми изгубена.

Трябва най-сетне аз да узная
как ще живея с тоя скитник - сърцето.
Всичко друго е пясък и пяна,
и сол, с която ни залъгва морето.



Борис Христов

[Ранобудниче]

ВЕЗНИ

Тази вечер ще си легнеш рано,
но до късно няма да заспиш.
Дълго ще разчиташ по тавана
туй, което трябва да решиш.
Ще се ровиш в спомени и дати,
ще възкръсваш трепети и дни
и ще трупаш мълком във блюдата
на сърдечните везни:
радостта - и първото страдание,
верността - и нейните въжа,
ласките - и първата досада,
клетвите - и първата лъжа.
Ще претегляш, ще сравняваш скритом
устните ми с нечия уста,
нечии очи - с очите ми,
силата - със нежността...
После ще объркаш всичко и наслуки
ще запълваш слепите блюда:
ще поставиш любовта при скуката,
навика - при любовта...
Страшно ще ти е да се събудиш -
по-добре е да не спиш:
да си идеш - ще ти бъде трудно,
да се върнеш - ще се унижиш.

Ст. Цанев

[fred]

ПРОЗОРЕЦ
Борис Христов

Повдигам се да стигна прозореца открехнат.
Зад него са жените - заоблени от парата, красиви.
Как искам да ги видя! Да можеше сега да мина по отвесната стена
или да бяха тук приятелите ми, да ме повдигнат.

А само как се гонят - гонитбата напомня
завръщане на стадо, което в залеза нахлува...
И през каква фуния господ гърдите е наливал,
щом тяхното люлеене на улицата чак се чува.

Пълзи червена мравка и някъде към обед
ще стигне гледката и ще умре върху прозореца с възторг помътен.
Повдигам се отново и дращя по стената,
а тялото ми сякаш вар гаси - така гори отвътре.

В живота винаги съм стигал до прозореца. И толкоз.
Език изплезил сетне, едва дъхът възпирам.
И няма кой да подаде ръка, и няма кой водата да отбие
към сушата, където моята надежда се задъхва като риба.

Ала напразно се измъчвам! Кой ще ти помогне
да видиш всичко - тук, в небето, или пък в безкрая на изкуството.
И за какво се питаме тъй често кой е между нас поета?
И за какво стоим един пред друг, изправени на пръсти?

[fred]

СКУЛПТОР БЕЗ МОДЕЛ

Константин Павлов

Здравей,
имаш хубава, суха длан;
твърда, прохладна, открита.
Почтено си живял,
мъртвецо.
Ръката ти не е бъбрива,
но с две-три линии описа точно
достойните черти
на твоята отсъстваща глава.
И - косвено -
усмивката на главорезите.
Размесвам глината.
Начевам възкресение.
Възмездието? -
Бог и Красотата.

---------- Post added at 02:54 ---------- Previous post was at 02:51 ----------

ВЕЧЕРЕН ТРОМПЕТ
Борис Христов

Върти ни животът под жаркото слънце
и трием нозе о горещия камък.
Но щом вечерта от небето се спусне,
ще взема тромпета и ще седна на прага.

Стига край тия стени съм се лутал
като звън на пробита камбана.
Трябва да свиря, трябва да срутя
тишината - само викът да остане.

Искам да гръмне горещият вятър
и докрай да отвори вратите.
Искам да тръгне отново земята
след кръстоносния марш на щурците.

Искам бодливата тел пред дома ви
с моята песен да скъсам.
Искам съседа, който се прави
на глух, да възвърне слуха си.

Искам да върже своите пръсти
крадеца, сърце да си купи палача.
Искам да капна от моите сълзи
в окото, което ръждясва.

Искам отново при нас да се върне
панаирът - прахта да издуха.
Искам от смях да умре и от гъдел
този, който умира от скука.

Искам над мъртвите като на стража
до сутринта да стоиме.
Искам на всички заспали да кажа,
че има време да се наспиме…

Трябва да свиря в глухата вечер,
докато не дочуя към мене да иде
гласът на хиляда тромпета далечни.
Или на някой архангел невидим.

[Ранобудниче]

Житейска равносметка

Упрекван
в недостатъчна сърдечност,
сега си правя тъжна равносметка -
щях да обичам
цялото човечество,
ако не бяха
няколко човека...

Георги Константинов

[kendo]

Песен за надеждата
Недялко Йорданов

Когато изглежда,
че няма надежда,
че всичко е свършено вече –
недей се смущава,
недей се прощава,
недей се предава, човече.
Кажи – не ми пука
от таз несполука –
аз мога, аз вярвам, аз зная,
че въпреки факта,
това е антракта,
това е антракта – не края.
От огън опърлен,
от всички захвърлен,
затворен в най-тъмната стая –
недей се спотайва,
недей се отчайва –
кажи си: това не е края!
Кажи: не ми пука
от таз несполука –
аз мога, аз вярвам, аз зная,
че въпреки факта
това е антракта,
това е антракта – не края!

[fred]

Кирил Христов
Жени и вино! Вино и жени

I
Прости мъртвило, роден край, прости!
Пред мене нов живот се днес открива,
с нов трепет се сърцето ми опива,
и моят дух неудържим лети
към щастие - към бури и вълненйя?
Пиян съм аз от мойте младини!
Тъй хубаво е всичко окол мене!
Жени и вино! Вино и жени!

II
Колиба кривнала е ваший храм,
кандило слънцето ви е... - Плъзнете
по призраци, а мене оставете
да поживея, както аз си знам:
в безумства и вов вихрени наслади!
И погребалний ми ли чуйте звън,
не ме окайвайте, че сили млади
прахосал съм: то беше дивен сън!

III
О, нека отлети живот крилат -
ала със пълна чаша във ръката,
кога тъй сладостно шуми главата,
когато цял е в рози Божий свят!

И нека отлежала се отпусне
на топломраморните й гърди,
несвестно нека шепнат бледни устни:
- Ах, тихичко ми пей, не ме буди!...

[fred]

Мелих Джевдет Андай

Красивите жени винаги мислеха,
че всеки любовен стих, който съм писал,
е бил писан за тях,
а аз цял живот носих тъгата
да знам,
че ги писах,колкото да върша нещо.

[fred]

ПЛАТНО
Михаил Лермонтов

Платно далечно се белее
сред синьото море в тъма.
В мъглата кой ли се пилее?
Защо напуснал е дома?

Вълни играят - вятър свири,
платното мачтата обтяга...
Уви! Той щастие не дири
и не от щастието бяга!

Под него - диря светло-струйна,
отгоре слънчев лъч… А той -
на бунт срещу вълните буйни,
тъй сякаш има в тях покой!

Това се учеше по мое време в оригинал, на руски звучи по-добре, но това важи и за всеки стих на съответния език

[fred]

Сам вървя
М.Лермонтов

Сам вървя през мрака лунно-млечен.
Път в мъглата — каменист — блести.
Тихата нощ слуша Бога вечен.
И звездата на звезда шепти.

В свода е тържествено и чудно.
Спят полята в сънно зарево…
Но защо ми е и тягостно, и трудно.
Нима чакам нещо?… Но какво?…

От живота нов дар не желая,
нито за предишното скърбя.
Свобода и отдих щом позная,
нека тук навеки да заспя!

Но да спя не с тежък сън гробовен,
а така да се стая в пръстта,
че в плътта ми да кипи отново
млад живот, да диша пак гръдта…

И пак ден и нощ слуха да гали
глас, за обич сладостна запял,
и над мен да свежда натежали
клони дъб зелен и зашумял.

[fred]

СТЕНАТА
Борис Христов

Пак ще живея – една ръка ако имам,
и ще се радвам, че тъкмо тя е останала.
Пак ще се топля с листото през зимата
и от листа ще си правя сандалите…

Бяхме тръгнали да разбием стената
и на площада да изгорим като слама,
но в една дупка изгубих моя приятел,
а след него и другите – двама по двама.

Без да мисля тогава, че дойдох да живея,
аз затворих очи, за да нямам свидетели –
и я блъсках, и дращих, и вих срещу нея,
докато не покапа кръв от ръцете ми.

И припаднал накрая в дивия бурен,
плаках тайно от гняв и обида –
извикаш ли нещо, няма кой да те чуе,
каквото напишеш – няма кой да го види.

Последната моя надежда тогава издишах
и сам си отрязах крилата наболи –
какво е човекът, щом малката мишка
може спокойно да мине отдолу!..

Но свършва живота, ще прекипи като сода –
всичко друго е вятър и стихове.
И ако трябва сега да извикам свободно,
извикал бих само: „Аз викам.”

Ако имах и малко сили в ръката
и трябваше да напиша някоя дума,
написал бих смело върху стената:
„Това е стена!” И нищо друго.

1979

[Ранобудниче]

Сила

Аз мога на устата си да заповядам -
и тя мълчи, или се усмихва само.
Лежат у мене думите като затворници,
затисната е тежката врата със камък.

Аз мога на очите си да заповядвам:
те стават вирове дълбоки и зелени,
незнайно дъно скрили в глъбините си.
Водите са спокойни и студени...

Ръката ми се подчинява мълчаливо:
лежи на скута ми като заспала птица
или докосва пръстите ти с безразличие -
не е гнездо за нея твоята десница...

Ако поискам -
ще те погледна тъй, че сред тълпа голяма
да ме усетиш и да се обърнеш.
Ако поискам - устни ще помръдна само,
а ти ще знаеш вече всички думи.
Поискам ли - ще сложа длан на твойто рамо
и ти ще минеш бос през жар и пламък...

Станка Пенчева

[Ранобудниче]

Прощално

Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.

Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.

Н. Вапцаров